ЕДНА ДРЕВНА ЧОВЕКОЯДКА

 

 

                Познавам го прекрасно! И затова се влюбих от пръв поглед в него! Е, всъщност не го познавам лично, но познавам брадатата мутра на душата му. А толкова ме е срам да му го призная, че вместо това почвам да му хуля и обругавам плещениците, които записва в тетрадката си  и представя пред хората за вълшебни лични откровения. Вечер на заспиване си го представям както винаги нахилен като полуидиот и намазан с разни бои („масла” им викат художниците), философстващ над поредната водка с приятелите, без въобще да ми обръща внимание, сякаш не съществувам на тоя свят, а съм някакво въображаемо негово творение. Въображаемо като всички останали, защото той от студентските си години четка не е захващал, но живее така, сякаш всеки ден изнамира нов цяр за душата човешка като вапца мазките си по платното. Няма изход за него и той си го знае и затова си живее простия меркантилен животец над чашката с приятелите и не му пука, че не рисува отколе.

                Вика, че обича пури,но всъщност подражава на големците, които му влизат в галерията да оближат с поглед някое чуждо творение и да преброят малко парици за доброто вложение. Ама хич даже не обича пурите. Но ги пуши – забавлява се и ме дразни. Не знае, че съществувам, но умишлено ме дразни (щото ме е сложил в графата „простолюдие”, нищо-не-разбиращи-дилетанти). А аз подскачам от гняв до тавана и разтварям блузката си и му показвам хубостите из пазухата ми, че малко да ми олекне поне.

Нищо! Нищо не се случва! Продължавам да разкопчавам, да надигам полата нагоре, показвайки му изкусителен жартиер и маникюрирани в тъмно педикюри, а той се хили и само бърше с опакото на ръката провисналия си нос и му намазва по този начин едно прекрасно оловно сиво, с което боядисва от два часа входната врата. Пощръкляла захвърлям старите кожи на дрехите си и се изпъчвам горда – забелязал ме е! Хитрецът с уродливата душа мига като плъшок и не вярва, че видението от сънищата му се е материализирало току пред декоративния статив, на който вечно опушен дреме любимия му стар майстор в рамка, че да привлича погледите на минувачите от витрината на ателието. В този момент отвън реши да настъпи пролетта както трябва и изпрати игриво слънчево зайче току върху венериния ми хълм, а оттам изпълзя прекрасна пролетна змия, готова да ухапе в упоение сезонната си жертва.  

Нищо! Отново нищо не се случва – той не ме забелязва, въпреки, че материализирала се стоя до статива. Обръща ми гръб и застава току на пътя на слънчевото зайче, тъй щото заревото върху скута ми угасва. Какво си мисли тоя урод, че прави, а?

Зове ме от години – после не ме иска! Желае ме да се разкрия, въпреки, че ме смята за едно просто вдъхновение, а когато го осеня – боядисва вратите, вместо да склещи четката и да й скъса космите от рисуване по платното. Жена му го напуснала – ми че той и нея не забелязваше, нито децата си, нито съседите, нито приятелите. Вглъбен и удавен в езерото на вътрешните си неразбирателства, пък после хуква да гони Михаля по вечерните панаири и питиепродавниците. Хората са казали: очи да има – ще види! Най-после и мен видя с очи, не само с душа да ме опипва вътрешно.

Внезапно пролетта пропуква стената на нагона му. Очите му проблясват като в анимационен филм и съзира фигурата ми в дълбочината на ателието. Застива. Препарира дори душата си. Не диша. От толкова красота, която съм приела на външен вид го заболява диафрагмата. Не вярва, че съм истинска.

„Пипни ме, де!  Не приличам въобще на жените, които си имал, нито на тия, дето си бленувал по изложбите, от платната, нито на кинозвездите, нито на метресите на големците, които влизат в ателието ти и пушат пурите си и ръсят пепел в бурканчетата с боите. Нямам описание, нито проекция, нито точна топография в пространството. Но съм ти толкова позната – носена съм цял живот под лъжичката, аз съм тази, която заиграва адамовата ти ябълка в процес на умозрение. Аз съм тази, която плоди и множи творенията ти, а усетът ти за мен се изразява в настръхване пред свръхестественото.

Ти какво? Приближаваш се, значи? Към мен? Ето – виждаш ли, вече ме назова. Сега прелъстяваш ме, нали! Хайде давай – дяволът може всичко, дори мъж или жена мога да съм, които се оставят да прелъстиш. Сексуалните техники не означават нищо за мен, но всъщност ти давам да разбереш, че са всичко – нали така ти е по-удобно да разсъждаваш, че съм истинска жена и че ме вълнуват тия работи. Давай! Продължавай! Какво питаш? Дали да се изпразниш? Хм! Няма значение – ако искаш в мен, ако искаш пръскай върху платното отсреща, мечтай си да порисуваш така! Хе-хе-хе! Замирисваш!  Освен на пот и на боите си, замирисваш на самозабравил се. Нищо, де – нали съм дяволът, изкушението, аз мога всичко, дори да изтрая сярната ти пръдня!

Сега чакай! Нека да вкуся от рамото ти – там доскоро имаше крила, а днес са просто закърнели чукани, художнико. М-м-м! Месото ти е вкусно. Кръв ли? Има ли значение, че ти изтича кръвта, нали ти беше достатъчно да ме налюбиш – аз в замяна исках само да вкуся от плътта ти. От твоята плът, поена с водка и с напразни илюзии, такава плът е най-сладката. И понеже съм пъклено същество – дай да се комкам с месото ти, ето – спускам се по гръбнака ти, целувам ямката над левия бъбрек, прасците ти, закоравели от нищо-неправене, събличам с нокти кожата от ребрата ти. Играя древен танц-вакханалия. Комкам се с тялото ти – нафора за душата ми, и с кръвта ти – моята истина за оцеляване. Не – не ми давай доброволно сърцето си, него също ще изям, помпащо предчувствия, отдаващо копнежи, скъсало струната на любовта, завързало я после със зъби, превърнало я на обикновена корда и задрънкало нищожни песни на нея…Е, добре, дай и него насам, дай го…всъщност, най-вкусния орган е сърцето! Защото ме накара да се влюбя в него…В теб. В косматите трели на тялото ти и брадатата мутра на душата ти! Без да те познавам! Умираш ли вече? Много бързо се отказваш! Много бързо се отказваш, след като си прелъстил!  Почивай в мир, художнико! Утре пак ще дойда!

 За душата ти!”

 

 

               

Ами, какво да ти кажа...отнася се!
Всеки човек на изкуството може да намери собствения си образ в образа на жертвата, описан по-горе.

бих казала,че това което пишеш е пълно с толкова омраза и неразбиране,че едва ли би могло да се желае повече. Не е лесно човек да твори. Това не е занаят или работа.Това просто е нещо като откровение,което идва и си отива.А колкото за пиенето май и тука има две мнения.Не си ли чела Преспанските камбани?Страхотен роман!Там Рафе Клинче казва:Виното е храната за душата на художника. Дали е вярно или не? Въпрос на количество. Никога не е полезно да се преяжда.

"Никога не е полезно да се преяжда" - прав си. За това, че написаното от мен е пълно с омраза, вече не си прав! Вярно, нито ми е прехрана, нито занаят. Правя го просто за удоволствие. Но в никакъв случай с омраза. Това, че така описаната муза е човекоядка, това си е проблем на образа, не мой проблем. Усмихвам се сега, защото някой е възприел писаното от мен за лично изживяване, а това, мисля е някакъв вид майсторство - да накараш читателя да повярва в "изживяването" на автора.
Хайде - успех ти пожелавам изв нета!

да не мислиш,че Талев лично е носел вино на Рафе в образа на Катерина.Посто е гадно като позиция,разбираш ли. Естествено ти си автор, можеш да си пишеш каквото си искаш.

Като казвам лично, имам предвид, че не е чувство изпитано от мен...Позиции има много, според мен талантът се изразява не само в това да имаш лична и собствена позиция винаги, а да съумееш да изразиш и чуждата, вероятната.
В изкуството няма граници за разбирането и за позицията. Съжалявам, че ти си приел лично нещата...и си усетил омраза в музата, вместо стремежа й да се слее с обекта, който най-много желае. Едно чувство може да бъде изразено по хиляди начини и от различни позиции...

подкрепям те!

Въобще не знам за какво говориш!

http://www.youtube.com/watch?v=AEmvt0oNPV8

Да!Дааааааааааа!
Siren - страхотно!
Музика за припадане...която крия от децата си!
Да, така е - прав си!

Елена в кутия. Гледала ли си? Много е зловещ. Но в крайна сметка отразява крайната и изватена степен на обсебването. При теб е същото само че наобратно.

Гледала съм!
Да, като в разказаното от мен!
Не при мен!
Хелън ин бокс! Тогава противно на очакванията за възрастта ми го разбрах!
Ей, ти май оставаш с впечатление, че нещата при мен са много ...."обсебващо-обсебителни"!

Ей това по-миприляга!
http://www.youtube.com/watch?v=7O8eZnQtsu8&feature=related

и ти да драснеш нещо... :)

Разболях се! Останах си у дома и имам време! Иначе меразкатаха от работа и от пътуване!

Не само художника се позна, че е рисуван, а всички които го четат, а за качеството...няма какво повече да казвам. Знаеш, че за мен си Висока Класа! Поезия и проза в едно.

И думите на Крис повтарям.