Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. kvg55
6. wonder
7. mt46
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. kvg55
6. wonder
7. mt46
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota
Най-популярни
1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. dobrota
7. vidima
8. ambroziia
9. bojil
10. donkatoneva
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. dobrota
7. vidima
8. ambroziia
9. bojil
10. donkatoneva
Най-активни
1. sarang
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
Постинг
15.04.2010 10:00 -
SHOKA (ТЪГА)
Автор: doriana
Категория: Изкуство
Прочетен: 2806 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 15.04.2010 14:08
Прочетен: 2806 Коментари: 4 Гласове:
6
Последна промяна: 15.04.2010 14:08
SHOKA (ТЪГА)
Римският път над с.Боженци
Дори да полетя, пак няма да стигнем навреме. Къщата е някъде във високото, а аз съм смачкан в низините при тежките мъгли и гъстите коминни пушеци, стеля се заедно с тях, промушвам се през процепите на черчеветата и дишам. Въпреки, че се стремя да летя към високото. А високото е далеч – в планината пъпли римски път. Свързва селцето с близкия планински град. Римският път е източил снага сякаш от отвъдното, напукани са гладките му плочи, които надзъртат тук-там изпод калта и смачканите есенни листа. Птиците ги няма – избягали са. Облаците пътуват над пътя в обратна на него посока. Тишина. И нека бъде Тишина! Селцето със старинните си къщи дреме. Сърцето му тупти зарито някъде в дълбокото на зимнините, които са натрупани в механите му. Лицето му е забулено от мъглите и къщните пушеци. Калдъръмите му са удавени от вяли планински поточета, спуснали се по никое време. Гледката умиротворява, утаява тъгата, праща я надалеч – при изгубените птици. Ди крачи до мен, забулена в самотата си. На главата си е надянала смешната плетена шапка на дъщеря си – жълто, мораво и зелено, а в страни на челото грее плетено ярко цвете. Кестенявите й коси са щръкнали изпод шапката и вятърът ги плете сякаш лучени стръкове за продажба. В планината няма нужда от грим лицето й. В планината лицето й е восъчна реликва, изникнала внезапно от чуждо находище. Мълчим. Няма нищо за споделяне – пейзажът напомня древното време на меровингите и порталите към бъдещето. Оголели, дърветата са в кататония на духа, а ние двамата с Ди вървим между тях. Ние двамата с Ди. Принципно не се познаваме. Искам да кажа – тя не ме познава, но аз я опознам доста добре. Доведох я до това състояние да тръгне сама и по боси въжделения из сухите треви на Балкана, високо там, дето гнездят ветровете и се раждат идеите. Самата тя не предполага, че аз я накарах да поиска Римския път и броденето към никъде в края на декември. Къщата, в която Ди спи трета поред нощ е на двеста години. Двеста години и половин вечност. От оджака на къщата лъхат непознати спомени и сънища – от древни времена. С влизането, миризмата още от външното стълбище се усеща като нещо харо, като полуизгнил чам омесен с тамян и затова Ди се спъна и се търколи надолу – от изненада, от немощ пред старината и от толкова стремежи да се потопи в отминалото време на това древно село. - Иен-не, де-ус, уру-ух! А-мен! – това са моите думи, но казани на общия ни древен език. Не ги споделя Ди с никому, но й се присъниха, нападнаха я внезапно и неочаквано. Поради тази причина сме с нея тук – за изпитание на духа. Защо е тъжна Ди? Защо ме последва през половината страна до това забравено от времето на потопа село (в което въпреки това живееха все още хора, макар и странни като древни изкопаеми)? Бедна ми Ди! Тъгата толкова ти отива! Затова я последва...последва мен - Ис, който съм бесът в теб! Така, както се следва планински водач и ето – водя те към стръмнините на неясното ти минало, от което си изплувала, но ти това не го знаеш! В дълбокото на подсъзнанието ти е затънало виждането за самата теб като пролет, но сега съзнателно вървим с теб към твоята зима. Кален е римският път, окалян като душата ти, с изранени крака като твоите и задушен от приливните вълни на милион въпроси. Тъгата ти е твоят водач. Някъде отдавна си претворила от гнева тъга и си го върнала на билото на планината. С очите на тъгата ще погледнеш отвисоко света, оттам, където гнездят ветровете и се сплитат косите ти и натам, накъдето облаците отиват да раждат пустини без дъжд...
Римският път над с.Боженци
Дори да полетя, пак няма да стигнем навреме. Къщата е някъде във високото, а аз съм смачкан в низините при тежките мъгли и гъстите коминни пушеци, стеля се заедно с тях, промушвам се през процепите на черчеветата и дишам. Въпреки, че се стремя да летя към високото. А високото е далеч – в планината пъпли римски път. Свързва селцето с близкия планински град. Римският път е източил снага сякаш от отвъдното, напукани са гладките му плочи, които надзъртат тук-там изпод калта и смачканите есенни листа. Птиците ги няма – избягали са. Облаците пътуват над пътя в обратна на него посока. Тишина. И нека бъде Тишина! Селцето със старинните си къщи дреме. Сърцето му тупти зарито някъде в дълбокото на зимнините, които са натрупани в механите му. Лицето му е забулено от мъглите и къщните пушеци. Калдъръмите му са удавени от вяли планински поточета, спуснали се по никое време. Гледката умиротворява, утаява тъгата, праща я надалеч – при изгубените птици. Ди крачи до мен, забулена в самотата си. На главата си е надянала смешната плетена шапка на дъщеря си – жълто, мораво и зелено, а в страни на челото грее плетено ярко цвете. Кестенявите й коси са щръкнали изпод шапката и вятърът ги плете сякаш лучени стръкове за продажба. В планината няма нужда от грим лицето й. В планината лицето й е восъчна реликва, изникнала внезапно от чуждо находище. Мълчим. Няма нищо за споделяне – пейзажът напомня древното време на меровингите и порталите към бъдещето. Оголели, дърветата са в кататония на духа, а ние двамата с Ди вървим между тях. Ние двамата с Ди. Принципно не се познаваме. Искам да кажа – тя не ме познава, но аз я опознам доста добре. Доведох я до това състояние да тръгне сама и по боси въжделения из сухите треви на Балкана, високо там, дето гнездят ветровете и се раждат идеите. Самата тя не предполага, че аз я накарах да поиска Римския път и броденето към никъде в края на декември. Къщата, в която Ди спи трета поред нощ е на двеста години. Двеста години и половин вечност. От оджака на къщата лъхат непознати спомени и сънища – от древни времена. С влизането, миризмата още от външното стълбище се усеща като нещо харо, като полуизгнил чам омесен с тамян и затова Ди се спъна и се търколи надолу – от изненада, от немощ пред старината и от толкова стремежи да се потопи в отминалото време на това древно село. - Иен-не, де-ус, уру-ух! А-мен! – това са моите думи, но казани на общия ни древен език. Не ги споделя Ди с никому, но й се присъниха, нападнаха я внезапно и неочаквано. Поради тази причина сме с нея тук – за изпитание на духа. Защо е тъжна Ди? Защо ме последва през половината страна до това забравено от времето на потопа село (в което въпреки това живееха все още хора, макар и странни като древни изкопаеми)? Бедна ми Ди! Тъгата толкова ти отива! Затова я последва...последва мен - Ис, който съм бесът в теб! Така, както се следва планински водач и ето – водя те към стръмнините на неясното ти минало, от което си изплувала, но ти това не го знаеш! В дълбокото на подсъзнанието ти е затънало виждането за самата теб като пролет, но сега съзнателно вървим с теб към твоята зима. Кален е римският път, окалян като душата ти, с изранени крака като твоите и задушен от приливните вълни на милион въпроси. Тъгата ти е твоят водач. Някъде отдавна си претворила от гнева тъга и си го върнала на билото на планината. С очите на тъгата ще погледнеш отвисоко света, оттам, където гнездят ветровете и се сплитат косите ти и натам, накъдето облаците отиват да раждат пустини без дъжд...
Търсене
Блогрол
