ПОРТРЕТЪТ НА ИСАБЕЛ ДЕЛ ПОРСЕЛ         Госпожа Емма проходи неотдавна. Патериците й представляваха чудно пособие за преодоляване на нея самата. Госпожа Емма някога бе балерина, днес бе обикновена саката лесбийка. Ако не живееше заедно с Ди, животът й щеше да бъде завършен кошмар.   Вечер Ди къпе госпожа Емма бавно във ваната, старата вана с напукан емайл – и двете жени имаха вкус към архаичното и затова не купуваха нова вана. Обичаха да се спотаяват в спомени.   Емма имаше хубаво тяло, сносно, все още запазено, с изключение на увисналите полуплоски гърди, но за сметка на това пък притежаваше уникален мек корем, който влудяваше Ди. Понякога. Когато бяха мили една с друга. Ако се туряха повече дрънкулки и грим по тялото на Емма, тя изглеждаше направо като примадона. В очите си. Емма обичаше да се възприема все още като примадона на сцената. Ди беше обикновена слугиня. Не, че беше наистина слугиня, просто обслужваше госпожа Емма – нали я обичаше безусловно? Въпреки натякванията на старата брантия, въпреки мазния поглед през прозореца, докато минаваше младият клисар Франциско Гоя. Това е само съвпадение на имената – шега някаква на родителите му. Родителите на Франциско бяха хипофизни джуджета и съвсем неочаквано бяха създали прекрасен мъжки екземпляр. Франциско означаваше много за госпожа Емма и крехката Ди.   Да поговорим за Ди. Ди Неочакваната – така я наричаха, защото винаги се появяваше неочаквано там, където на хората им е неудобно тъкмо от нейното присъствие. Ди имаше прекрасни очи – едно кафяво и едно тъмно зелено. Бе с около десет години по-млада от Емма и това беше нейното превъзходство. Докато къпеше Емма във ваната вечер не пропускаше да й го напомни. Ето така:   - Скъпа, ще ми подадеш ли шампоана – до левия ти лакет е. – казваше Ди. – Днес ще ти измия косата, искаш ли? Косата ти е за подстригване – прекалено е олесяла и цъфти, нуждае се от премерени грижи, а ти никак не полагаш такива за себе си, скъпа! Вече не си първа младост!   - Карра миа, - отговаряше високопарно Емма, докато проскубаната й коса висеше на мръсни фитили, а тя я вчесваше бавно с лакираните си в яркочервено нокти – може да не съм първа младост, но за разлика от теб все още имам обожатели! – отговаряше Емма.   - А, тогава защо спиш с мен, любима? – внезапно я зашлевяваше Ди.   - Защото се нуждая от разнообразие, затова! И какво общо имаш ти с обожателите ми, бедна ми Ди? – не пропускаше да я унижи Емма.   Ето така се хапеха двете, макар, че животът бе направил реверанс за тях – питаеха взаимната си любов и бяха горе-долу еднакво щастливи. Въпреки инсултът, който споходи госпожа Емма, но това не беше кой знае каква грижа, ако се съдеше по това, че Ди се отнесе почти любовно към новата си тегоба. Понякога на човек му идеха разни странни мисли, докато наблюдаваше двете стари лесбийки да пазаруват на малкото площадче. Приличаха на дъщеря и майка. Понякога. Докато пазаруваха абисински праскови или местни домати от сергията на бай Хулио. Малкото площадче бе тясно и за двете – едната, нагарчаща от презрялост, другата – остра и подвижна като бяс. А понякога приличаха тъкмо на две самотни дами. Но само понякога – когато покрай тях преминеше Франциско Гоя на старинния си велосипед. Е, тогава лигите на Емма потичаха, както и сълзите на Ди – трудно е да скриеш ревността. Особено, когато си остра и бясна. Площадчето отесняваше в такива мигове и доста често Франциско катастрофираше в столовете на селското кафене – натъркалваше ги като кегли, а коленете му се излющваха от падането.   Франциско имаше тромба на велосипеда си, но никога, ама никога не я употребяваше в присъствието на Ди. Франциско много харесваше Ди – едрите й гърди, тънките й кокалести глезени, напуканите от прането ръце, късогледите й от четене на странни книжки очи. Леко разногледи очи. Вдъхновяващи. Но, разбира се, Франсиско, с неговият селски неук поглед нямаше как да долови, че това беше излъчването на поувяхнала стара мома, изпитала какви ли не демонични любови върху тялото си и събрала какви ли не шашави послания от хилядите изчетени томове литература. Франциско бе учил само до десети клас в семинарията. После баща му – хипофизното джудже Арман почина и се наложи да поеме разходите по живота си сам.   В къщата си Франциско държеше една много странна картина, заради която идваха отблизо и далеч разни умни и високопоставени хора и искаха да я купят. Говореше се, че това било произведение на гениалния му съименник, но кой можеше да му каже на бедното хлапе със сигурност? Още едно съвпадение. Странно, нали? Затова картината просто си висеше на стената в трапезарията и отвреме навреме Франциско й забърсваше паяжините, без да полага повече грижи, но вратите му винаги бяха отворени за зяпачи. „Какво толкова – няма да се изхаби от гледане, я?” - казваше си Франциско. Понеже беше наследство от родителите му – уродливите хипофизни джуджета, младият мъж в никой случай не искаше да я продава. Всъщност, дори се надяваше на нещо с притежанието на тази картина. Надяваше се, че някой ден Ди ще бъде любопитна да я види.   Представяше си как ще дойде да я погледа, той ще затвори вратата зад нея, ще поговорят неангажиращо и след това ще я прелъсти. Толкова много мечтаеше за този момент, че често онанираше вечер пред портрета, нарисуван от Франциско – съмиенника.   Да, всъщност, това беше портрет. Този на Исабел Лобо Веласко дел Порсел. Доня Исабел удивително приличаше на Ди. Гледаше Франсиско деколтето й и стискаше силно-силно члена си, после минаваше с поглед по извивките на кринолина й и ускоряваше плъзгането на подвижната му кожичка, и...накрая семеизпразваше в дланта си. И плачеше като набито дете, с олигавена уста, а сетне се отправяше към умивалника.   Една нощ... Всъщност очаквате да има „Една нощ”, нали? Е, да – имаше такава. Нощта, когато откраднаха портрета на доня Исабел дел Порсел. Франциско подивя. Яхна велосипеда и започна да надува из тесните улички тромбата му. А всъщност беше два през нощта. Народът спеше и сънуваше най-интимните си полюции или най-страшните си кошмари. Няколко гуреливи мутри се подадоха през няколко тесни, мътни прозорчета. Няколко бабички анатемосаха гръмотевичния Франсиско. Няколко господа хвърлиха камъни и развалени яйца, за да замлъкне ужасната демонична францискова тромба. А няколко бебета се разкрещяха в пелените си, сепнати.   Франциско мина и под прозореца на спалнята на двете лесбийки. Емма хъркаше дълбоко и не се събуди. Ди, обаче се щурна към прозореца и надникна навън. Тогава видя Франсиско – най-прелестното мъжко създание, което бе виждала за последните десет години. Помнеше го, когато бе все още малчуган, на ръст висок колкото баща си и с още толкова големи проточили се сополи, които бършеше в колосаните си маншети. Извика му:   - По-тихо, Циско, ще събудиш госпожа Емма!   - Нека! – отговори той. – Нека се събуди, че и тя да разбере – откраднаха доня Исабел! Моята Исабела!   - Стига, Франциско! Това е просто някаква картина с някакво разпасано женище!   - Ди, защо се подиграваш? Обичах я...   - Чакай, скъпи, ще сляза долу! Много шум вдигаш и ще събудиш скъпата ми Емма, а тя се нуждае от много сън! – рече Ди. Наметна върху голите си рамене стара провиснала жилетка и изкочи в пощръклялото тъмно при ревящия андалусийски лъв.   Лъвът бе с подпухнало лице. Бе разгърден, откъм пазвата му никнеше рехавото му окосмяване. Адамовата му ябълка се люлееше полудяла, ноздрите му се свиваха и отпускаха като на валтхорнист. Едрите му, огромни ръце стискаха до побеляване кормилото на велосипеда. Коланът му висеше незапасан. „Страшна работа! Май сериозно е откачил?” – мина през главата на Ди. Разноцветните й очи свикнаха бързо с тъмното. Хвана Франциско за ръкава и го повлече към дома му.   - Хайде, Циско, идвай да се прибираме! – каза тя.   - Не ме дърпай, да не съм малко дете, Ди!...Престани! Ще ми счупиш колелото! – съскаше в тъмното той. Преглъщаше сълзите си. Съвсем, ама съвсем леко се успокои. Присъствието й лекуваше. Още няколко крачки по-нататък и съвсем щеше да се отпусне. Доходи му се по нужда. Стресът полека се отече от него. Всяка крачка към дома му в присъствието на Ди Неочакваната му възвръщаше мъжеството и сигурно в тоз момент Доня Исабел вече ревнуваше.   ххххххххххххххххххххххххххххххх     В къщата му бе тихо. Стенният часовник с махалото тракаше. Там, където бе висял портретът на Исабел Лобо Веласко дел Порсел, имаше светло петно, тъкмо колкото очертанията на рамката. Франциско Гоя седеше на старото канапе в ступор и не откъсваше поглед от мястото на липсващия портрет. Ди го галеше успокоително по ръката.   - А исках да ти я покажа, Ди! Исках да я видиш...     - Тихо, Циско! Много важно, някаква курва от стари исторически времена! Голяма работа! По-скоро ме е яд, че струваше един куп пари... – шепнеше в тъмното тя.   - Майната им на парите! Обичах я, хубаво любеше...   - Какво? – сепна се Ди. – Какви ги бръщолевиш, малоумнико?   Въздъхна. После скокна пъргаво от мястото си и се доближи до светлото петно на стената. Погали го. Сведе лицето си към него и го подуши. Миришеше на прах, на старина и на залиняла хубост.   - Нали не искаш да те затворят в лудница, Циско? Не говори такива неща... – рече по-спокойно и се върна на канапето при него.   Минутите минаваха. Часовникът продължаваше да отмерва мълчанието помежду им. По едно време Франциско я погледна, стори му се, че тази жена е била и по-преди у дома му. Реши да й поговори отново.   - Ди, надявах се да те поканя и да я видиш....   - Кое?   - Нея да видиш. Щеше да ти хареса. Отдавна исках....   Млъкна.   - Какво, Франциско? – попита Ди. Устата й трудно говореха. Сещаше се какво му се въртеше в главата на тоя разбойник.   - Отдавна исках да ти кажа, че те харесвам, Ди!   - Знам, Циско! Но ти нищо не направи, нали? – яд я беше. Госпожа Емма никога не й говореше толкова мили неща. Госпожа Емма знаеше само да ползва уменията й, сръчността й, оголялата й плът.   - Нищо не направих, Ди! Седях сам на това избушено канапе и копнеех за теб. Копнеех за теб, а виждах Нея. – и той кимна към светлото петно на стената. – Ще ми позволиш ли да те съблека? – попита.   - Защо, скъпи? Нищо хубаво няма да излезе от това? – тя галеше рошавия му черен перчем. Всъщност гледаше рехавите косми, надничащи от пазвата му. И всъщност, доколкото сама осъзнаваше, плъзгаше другата си ръка към корема му, после към чатала му...Ди Неочаквана си беше сбъркана. Толкова, колкото сбъркан бе Франциско Гоя.   В тази нощ станаха и други неочаквани неща. Няколко котки се чифтосаха, напук на старите дами от селището, забравили що е то интимност, поради старостта си. Освен това възникна ураганна буря и счупи ветропоказателя на покрива на кметството, който падна с трясък, а кметът от това се стресна и получи масивен инфаркт. В същото време госпожа Емма се събуди – крилата на прозореца на спалнята й тракаха от бурята, няколко саксии с мушкати се строшиха на плочника долу и Емма, неиздържала на шума се опита да стане и да затвори клетия прозорец. Но нали току що беше проходила, не намери патериците си. Не съумя, горката, бедна, стара крава. Спъна се в крайчето на килима и падна на циментовата пътека пред портата. Право от перваза на спалнята долу. Последното, което й се мярна пред очите, докато падаше, беше образът на чернокоса жена, която много й напомняше на някоя от любовниците на художника Гоя, за които бе слушала сказки из кулисите на операта като начинаеща балерина от устата на познавачи. Нямаше как да знае нещастното, уморено, старо същество, че това бе духът на францисковата доня Исабел, нямаше как...   Дали Ди усети приближаващата смърт на любовницата си? Не? Явно доня Исабел дел Порсел от портрета се намесваше – на стария диван, пред светлото петно на стената в трапезарията ставаше нещо. Ди не усети, когато Емма умря с разбит череп в плочника. Не разбра. В този момент Франциско целуваше съсците на гърдите й – обикаляше ги с език, хванал ги с шепи. Бедната тя, като че ли си припомни колко е хубаво да бъдеш нечий сексуален обект. В смисъл – обект на любовта на мъж. Бе забравила, горката какво е да те приласкават, без да е нужно да се унижаваш, или какво е да те целуват на места и кътчета, за които не се споделя, без да е необходимо преди това да си пълзяла на колене и да си убеждавала господарката ти колко е възхитителна и великолепна, очарователна, ах, тази Емма, дъртата брантия, със запазеното моминско тяло...   Да! Не може да се каже, че Ди усети смъртта на Емма (понеже нали точно това очаквахте – Ди внезапно да усети помятането на душата си). Нищо такова не се случи. Вместо това двамата с Франциско Гоя се отдадоха на невъобразим животински акт, взаимопроникваха се с езици, с погледи и души, обменяха телесните си течности и славословеха наум Господа и изчезналата Исабел дел Порсел.   А под тях старият диван танцуваше, гвоздеите по скованите му ъглища скърцаха със зъби и се питаха „Спукана ни е работата! Дали дошъл е краят на сглобката ни?”     ххххххххххххххххххххххххххххххххххххх       На сутринта хората със ставането споделяха за бурята, за нощните си изживявания и счупения ветропоказател, довел до кончината на кмета. По каменната пътека пред дома на двете лесбийки умираха алени, бели и пурпурни мушката – листчетата им се бяха пръснали като парички по мокрите плочи, чирепите на бившите им саксии си стояха дълго време несметени.   Там, където бяха изкоренени дървеса из хорските градини имаше кучета, които лаеха неистово срещу изправените дървесни коренища. Някои от стопаните се опитваха да озаптят псетата, други не ги беше еня, та цял ден над селото се чуваше зловещи вой и лай като в деня след Валпургиевата нощ.   Двамата непримирими любовници утрото ги завари в тежък сън. С разкъсани дрехи, с порозовяла от хапане плът, с любовни драскотини и засъхнала сперма по кожата. На стената в трапезарията на Франциско Гоя се мъдреше любимата му картина, което щеше да се стори безкрайно смутително за любовниците, когато се събудят. Щяха да се чудят няколко неща: първом – защо крадецът се е върнал и оставил това прелестно произведение на изкуството, та нали то струваше куп пари? После – дали този смешен набеден крадец е видял гузното събитие – разюздания акт на двамата, и ако е видял, какво щеше да последва от това? А, дали случайно доня Исабел сама не бе избягала и сама не бе се върнала, което (естествено) щеше да се стори най-невероятното събитие на века в този далечен провинциален край. Но най-накрая щяха просто да забравят...    

  * Портрет на Исабел дел Порсел - автор Ф. Гоя  

Първия път го четох в "Хулите", но тук е по-добре - на фона на чудесната музика и картината/картините/ въздейства повече...Просто някак се пренесох на онзи площад...Няма ли как и в хулите да сложиш линк - иска ми се и другите да чуят тази музика...
Ами какво да кажа - не става да се напъха в "магически реализъм" - би било много лесно...Във всеки случай е фин, някак мрачно-мистичен и особен!
няма да го забравя скоро!
И тенкс за таговете - помагат малко!;)

:)

10х!

Dobre 4e otvreme navreme ima i takiva hora, 4e da 4eta ne6to naistina dobro. Mejdu drugoto kato vlqza s nika si na li4ni 6te ti pratq link...Ti znae6...

За кое, Гот?
:)

Ммм, очарователни разюздани моменти. Що няма повече такива жени и в живота.

Странно, но защо пък не?

Аме, и аз това си мисля - защо пък не!
:)
Здрасти, бре, най-после да се появиш!

Някои картини са толкова красиви. Дори неумелата им кражба води до спазъм.

Здрасти, Виго!
:)