И така! Лежа си аз и слушам топуркане на хиляди нечовешки копитца, обраснали с диви сплетни и шушукания.

Долавям и по-особения тътен на небето, падащото небе, покосило градините, полята и пустините на човешкото бивало и небивало. Ослушвам се да намеря поне някакъв стон или спомен от Него, търся го с великите пулсации на свръхчовешкото у себе си, ама нищо не долавям – толкова на дълбоко съм, че дори телепатията и сънищата не помагат.

Като се опипах по тялото усетих само дупки – от стрели или погледи, вече няма значение, кръвта ми е изтекла и се превръща в хумус…за нови плодородни пасища на някой бивол или сатир, който да си събира билетата, да вари тайнствените си отвари и да се налива с тях за поредната умопомрачителна вакханалия на духа. А отгоре ми – коруба, не, не е дървена, някак си – стъклена, бронирано стъкло трябва да е, излъскано, но не искрящо – тук светлина никаква няма.

Напрягам пак сетивата си – дано изляза от ужаса, да пратя някоя мислена форма на някъде и стрелям. Ужасно! Като картечница стрелям из времето…Напразно са изстрелите – заблудени форми от душата ми, не намериха никаква твърд на никъде. Ей така си отвисяха в пространството и времето, без отзвук, дори от рикошет. Много ризници на света са надянали, питай защо са му?!


(продължението - тук!)

И да се чуди човек, къде да ти пише два реда...
Б.

Може и тук, а може и на другото място - wordpress.com!
Където си избереш, аз все пак ви чета всички, нищо, че не коментирам напоследък.

Преди години бях на открит рудник в болницата. Инцидент- нещастен случай- взрив и на 6 човека телата летят на 30м във въздуха. После- докарват късовете тела с един самосвал пред болницата...нещото, което никога не се изми от паметта ми: засъхналата кръв, часовник,на парчето от ръка...Какво се върти в хубавата Ви глава- защо?! - Ваш проблем, но отново ме върна и... сирените пищят, хората крещят... и няма връщане назад...животът спрял... След седмица напуснах мината, само ужаса не можах....
Умният винаги ще излезе от положения, което мъдрият няма да допусне.