Взех малкия човек така, както си лежах – ръцете ми бяха толкова умалели, цялото ми тяло беше като изстискано от господня центрофуга. Нямах сили дори да надигна глава, но човечето успях да поема. Сложих го на гърдите си и то ме изцапа с кървата слуз. Миришеше особено – на човешка плът, без никакви миризми, просто на месо миришеше. И беше топло, направо горещо беше. Завих го с нощницата си и го притиснах, а то успокои бебешките си напеви. Явно слуша сърцето ми – буйното ми обичливо сърце, и се питаше „Дали има място в него за мен?…Дали?” Има, миличко, рзбира се, че има, длъжно е да има моето сърце място за теб!

Ето така идва любовта – поразява ни с първия удар на сърцето или с първото мълчание от липсата на сърдечни удари. В началото на живота или след настъпването на смъртта. Винаги! Няма да те пусна, миличко! Няма! Приключението ни заедно сега започва! Само имай търпение с мен, не съм шлифована, нямам усет за тия неща, даже дрешки не съм ти купила. Не зная как да те обичам, но ще те обичам, обещавам! Няма да те пусна! Няма да те дам на тия доктори!

(продължава тук!)

Привет, Ди!
Б.

Честита да си, талантлива! Здраве, любов, щастие, късмет! ( предварителни поздрави, и следпоздрави също и изобщо добре бъди!)

Здрасти, Борисе!

Благодаря ти, Мартичке, от твоите уста в Божиите уши...
:)