Селото е притихнало, пилетата в дърветата се укротяват постепенно, заспиват из гнездата си. Вятърът в планината е решил да раздере всичките си одежди на две с трясък на паднали борови клони – в далечината върхарите се превиват. В ниското, в селото същия тоя дзвер като дойде ще вихри паднала шума по пустия калдъръм, ще скубе и няма да пуска косите, ще ги заплита, ще ги носи на високото в планината. После ще падне още по-ниско и с другия – западния вятър двамата ще се слеят над покривите и ще събарят керемиди.

„Господи, не нарушавай съня ми тази нощ! Помози бедному человеку да не разпъва душата си на четири. Нека селото бди над мен, нека небето бъде ясно, нека има силни люде скоро да дойдат! Да дойдат, Господи, и да наченат отново всичко, нека няма самотен свършек тоя хубав людски живот!“.

Няма котки, няма жива душа из Петвар, то е от онези родопски села, където пътищата свършват. Навън живини са само моите два големи каракачански песа, които се крият на сушина под навеса с дървата и полските инструменти. В паничките им покапват първите големи капки дъжд, пълнят паничките, шльопат. Паничките започват да се препълват. Песовете ги наблюдават невъзмутими, сгушили са се един в друг, предавайки си взаимно топлина. Дори кучетата знаят, че е по-добре да разделяш с някого накиснатия в мазно хляб и със същия тоя някой да делиш и хапещия студ. Планината запява хилядолетната си мистерия, а нощта предизвиква бурята наново, та се омесват нощ и вятър  – невиждана стихия, способна на звездопади. Човекопреломна стихия. Температурата рязко започна да спада, след минути дъждът се обръща в суграшица. Затварям прозореца и бутвам още две дръвца в огнището, пламъкът ги обхваща, замирисва на лютива борова смола, която скоро се изнизва през коминското гърло. За последно изгледах жалостиво към небето през стъклата – почти се мръкна, а зимата настъпва. И тогава виждам с крайчето на окото си тъмна купчина внезапно да се свлича току пред портата ми. Портата ми зее и се лашка от бурния вятър. Суграшицата започва бързо да затрупва купчината. Прилича ли ми на паднал ничком човек? Прилича.

Х                      Х                        Х

– Ей, нане, ама като как си я увил? Я, сега да я разгропалиш! – кара се баба Адиле. Приказките й се къдрят в устата й, наливат мед в моето гърло, преглъщам бавно. Знам, че ако някой поиска не мога да ги възпроизведа на пищния й сладкопоен диалект. Превитото й на две почти сто годишно тяло стои в средата на стаята като истукан, в ръцете си държи тояжка. Намачканото на юфка лице се поизпъва щом отповивам непознатата и вижда, че съм я съблякъл гола, изсумтява сприхаво и тропва с бастуна.

– Я, да ма сложиш да сьодна, че рюки да стигат до нея.

Прихващам я и й помагам да приседне на леглото. Захваща лекуването си. Насипва в една паница остатъците от ракията в шишето, а него ми натиква в ръцете, започва да разтрива на непознатата гърдите, гърдите се люшват като писани гайди, аз се извръщам към огнището.

– А, така, Невяне, извърни се, баба, не е арно на чужд чиляк голотиите да зяпаш.

Пъхвам цепеница в алчния огън, блъвва ме алена топлина. Подсмихвам се – бабата ти чете морал, Невяне, стар пергишино, дето си събличал куцо и сакато да го рисуваш. Вместо това гласно казвам:

– Ще напукам огъня тая нощ дано да стане като в пещ, сигурно много се е измъчила в планината, а? – казвам и започвам да се сгорещявам от огъня, в стаята започва да замирисва на борина повече, отколкото друг път, много дърва хвърлям в огнището. Нека!

– Арно думаш, Невяне, трябва да я сгреем тая несвястница, дето кой знае откъде бурята я довя. То буря ли е – див звер! Едно време моят Хубчо помирисвяше ги най-напреде бурите, като животно ги подушваше и завръщаше овцете ранинко я към кошарата, я към някоя пещера. Че то овце виждал ли си как се туркалят от високото като снегови топки, не мож ги спря и сакатлъци стават! – нарежда старата Адиле, опитвайки се да разговаря като гражданка, смешновато й се обръща така езикът. Ала сръчно продължава да разтрива. Когато приключи с бедрата на непознатата добавя:

– Айде, чедо, помози съга да я вдигнеш пульочка, гърба да й натрия.

Слага й белия чаршаф на гърдите да не гледам и чак тогава се обръщам да й помогна. Мярвам родилния белег на лявото бедро на непознатата, но от почитание пред бабичката не посмявам да се взирам по-дълго. А и вече я бях огледал докато я събличах. Старата обаче вижда и сръчно завива и краката на лежащата. Аз правя опит да издухам с уста няколкото кичура от косата й, които ми се завират в носа, докато седя зад изпадналата в несвяст. С гърдите си стоплям гърба й, чувствам си гърдите широки и горещи, голото й заоблено тяло пронизва през ризата ми.

Адиле приключва с разтривката и вдига нагоре запретнати до лактите ръце. Аз започвам да опаковам отново жената – първо с белия чаршаф, после с дебелия козяк, който зимно време ми служи за юрган, а най-накрая със широката пъстра черга, наследство от предишните собственици на къщата. Оставям само лицето й да се белее в полумрака на стаята. По лицето й припламват оттенъци от пламъците в огнището. Оглеждам я – моя възраст трябва да е, четиридесет и. Прекалено бяла кожа и кестенява коса, малко като отровената Снежанка сякаш заспала. Снежанка в зряла възраст с овално лице. Интересно лице, малко дисхармонично, но хубаво. Под клепките й навярно плуват изразителни очи. Носът й хвърля сянка заради липсата на електрическо осветление в стаята, сянката танцува върху бузата й – живите пламъци откъм огнището ни замерят с нашите си сенките.

– Айде сега, трябва да я жегаме с нещо и отвътре. – рече бабата. Как така да я жегаме, викам си, тая жена е полу мъртва, не говори, не чува, не я познавам, че да знам с какво да й жегна душицата, която стиска зад зъби? Как се извежда човек от такова състояние? – си мисля.

– Ама бабо Адиле, тя спи, нищо не чува, какво да й кажа? Или да й повикам малко, дано чуе? – казвам.

– Кой ти рече да й рюкаш, бре? Думам да пие нещо жегаво. Да се сгрее отвътремо.

Още не мога да свикна с нейния говор, то не е само диалекта, типичен за Западния дял на планината, ами и характерът на бабичката един такъв, че и приказките й шантави когато реши да ги меша с градски слова. Трета година откак съм тук не мога да й свикна.

– Имаш ли още ракия да направим понч? – добавя и се вторачва в мен със сини очи, които почват да ме кормят през гърлото сякаш старовремски ножове за щавене на овце – очаква да я питам сигурно. Знам, бабо, знам какво е понч, викам си, греяна ракия е, не ме умъртвявай с тия сини ахрянски очи.

– Останала е. Сега ще донеса. Ама, бабо, как ще я накараш да пие, тя не е на себе си?

– Неньа ти знаева как да пещися, нищо, че очеса й на таямо са помренени, знам я как. Само така ще я спасим от понтата¹.

Нито питам повече що е това понта, нито слагам друга дума в уста. Отивам в студената соба, където държа хранителните продукти и вземам едно от шишетата с домашната ракия, която заварих тук отпреди. В тая студена соба се валят и картините ми – захвърлени остатъци от опитите ми да се върна към човечеството, които вече нямам желание да рисувам. В тъмнината съзирам и разхвърляните туби с бои. Не ми пречат. Сритвам ги внимателно. Там им е мястото. През това време какво бае старата в спалнята ми, не знам, само мога да си представя. Връщам се, наливам в медното джезве за кафе ракия и слагам малка лъжичка мед вътре. Поставям джезвето на плочата в пещта. Дървата припукват сладко, димът невидимо пълзи в задната част на огнището където започва огромната паст на комина. Адиле не спира да шепне и да гали  челото на увитата като мумия непозната. Лицето на тая последната започва да придобива цвят. Забелязвам от мястото, на което съм, че си е наранила бузата – шипка някаква или друга драка добре я е нашибала.

Греяната ракия започва да кипи, медът вътре образува нещо като карамелени мехури. Вземам и наливам два пръста в чиста старовремска чашка за кафе (и тя заварена от предишните обитатели), а на баба Адиле казвам:

– Готово! Ето, вземи! – подавам филджанчето.

Адиле повдига главата й в скута си и поднася чашката до носа й. Врелите алкохолни изпарения се пъхват в ноздрите на несвястната и тя като ударена се сепва, залюлява глава наляво, после надясно. Отваря съвсем мъничко очи, през цепки, но се вижда, че ги отваря.

– Надишай се, нане, а, така! Съга сръбни маленко! Сръбни си де! Ха сега са разжаборкай!

Жената наистина прави опити, не й харесва, но старата е настоятелна. Така половината от ракията изчезва между устните й, а една малка струйка хуква по бялата й шия и омокря намиращите се там кичури. Косата й заплаква, две сълзици падат на козяка. Мократа следа върху гърлото й става седефена. Адифе вади нещо изпод престилката си и мушва малко зрънце в устата й.

– Смукай дорде усетиш змея да си тръгне – й рече тихичко с оня древен глас. А на мен подвиква с катадневния си:

– Не дигне ли огин – разминало се е. Ти да я вардиш тая нощ – хвърли ли се в огин, мажи с пукницата²! Само не отваляй грудите да гльодаш, ако и да не знаеш дали е разпунджийка! Зер тая невяста мож да има муж, той ще си я торси, чунким! Слонцесо никой нема да стигне! Ще я разбудиш и сама да се маже! Туй то!

Никой няма да достигне до слънцето? Клетва ли ми рече, бабо? Аз пак се подсмихвам. Представям си баба ти Адиле да види как всъщност рисувам модел от натура – колко слънца съм аз стигнал, е-хей! В един предишен живот обаче. Още по-живописно си представям реакцията й ако види какво правя на модела в продължението на сесията. А може би ми чете мислите, а?

След това положи главата на жената обратно на възглавницата и протегна костелива ръка, опасана с гривните на хилядолетни жили – иска да я надигна да тръгва. На прага се извърна, промуши ме отново с ония очи – ножовете за щавене и вместо довиждане рече:

– Срам са сас сапунь не отмива, чуеш?

Леко настръхва козината ми. Решавам категорично – вижда мислите ми старата вещица като нарисувани на платно.

Х               Х               Х

Каракачанките лаят от часове в дъжда – лисица или пор се навърта наоколо. То няма домашни животни, в цялото село няма. Тогава откъде – накъде лисици да има? Слизам до долу – лее дядо Боже леден дъжд от божествената вана и ни създава грижи, че да забравим самотата си. Подхвърлям на двете едри овчарки няколко комата сух хляб от купешкия. Те млъкват и започват да дъвчат. После намятам на старата октавия едно брезентово платнище, попаднало ми подръка – що да ръждясва под дъжда, няма да я ползвам поне до другия месец за града? Няма ли? Ами тая хубавица горе? Това слизане за да обгрижвам животни и предмети коства едно хубаво измокряне. Сега трябва да се преобличам, да не се налага да викам пак баба ти вещица.

В дървения долап не че има кой знае колко дрехи за смяна, но достатъчно, пък и хем ще облека любимата си вълнена фланела, която намерих в студената соба като се пренасях. Отдолу ще сложа памучна тениска. Мокрите дрехи разпъвам на един стол пред пещта да се сушат. Ха така! Забравил съм, че спасената непозната е будна и я поглеждам през рамо – тя ме зяпа. Зяпала ме е докато се преобличам. Интересно какво ли е видяла? Как се преоблича мокър човек? Брадат мъж? Караконджул с космат гръб? Самотник с остатъци от миризма на маслени бои? Какво? Ето, че не престава да ме гледа. А аз пък ще си мълча. Отварям капачето на половинвековния железен чайник – липата в него е от вчера, ухае на плодороден сезон, наливам още вода – малко ми се струва. Водата по тия места е мека и липовият чай придобива кървав цвят. След това го поставям на плочата в пещта. Усещам се гладен, червата ми започват да къркорят и ме хваща срам от звука им пред непознатата. Трябва да приготвя нещо за ядене – нали имам гостенка. В студената соба святкам с фенера и го оставям на кютюка до вратата – светлината се разпръсква из пещерата със съкровищата на Али Баба, на рафта стои кутията със сиренето в саламура, до нея завития в кърпа хляб и парче сух салам в хартия. Добра вечеря ще си приготвя, цяло пиршество, като се има предвид, че напоследък се храня предимно с попара с чай, мазани с олио и червен пипер филии и туршия. А, туршията! Да, ще взема и от нея. Само че нямам съдинка да си гребна. Затова вземам продуктите и се връщам в стаята. Оставям ги на скрина и тършувам за подходяща купа за гребане на туршия.

– Защо си ме съблакъл? – изговаря внезапно жената от леглото. Ръцете ми трепват и изпускат порцелановата купа на пода, а с тяло бутам бутилката с ракията. Купата се разлетява на парчета, ракията лее своето неподкупно пиянство, катурната на масата. Замирисва на пивница – омесена миризма на дървен старовремски тезгях, попил всякакви разлети гозби, чието тяло сега разтривам с пукница. Сега ще трябва да мета. Непознатата обаче спуска крака на земята и прави опит да стане така, както е загърната с козяка.

– О, не! Изобщо не е добра идея да ставаш точно сега! – казвам – Не виждаш ли, че счупих нещо, боса си и ще се нарежеш, остава да викам баба ти Адиле да ти лекува и нарязаните ходила! Първо трябва да почистя. Стой така и не мърдай!

– Коя е баба Адиле? – пита ме жената. Гласът й е дълбок, говори плавно, отмерено и правилно.

– Ами стогодишната вещица, която живее през две къщи от моята. Тя те оправи и те вдигна на крака. Нищо ли не помниш?

– Малко като в сън ми е.

Отвън кучетата започват да лаят отново. Пустата му лисица, ще й видя сметката. Само да я видя, защото нещо не я виждам. А лисица ли е въобще или нещо друго ги дразни тия песове? Отварям прозореца и се навеждам да ги видя – песовете лаят в различни посоки, значи не е един звярът, който ги дразни. Няколко са. Или не са зверове, а духове, призраци. Призрачните сенки на пустото село, от което са отпътували всички, като в керван. Зарязали са с лека ръка каменните си къщи и талигите, животите си, миналото си, мекия си напевен език и вълшебствата на старинния планински дух. А сега тук витаят само сенките им, отзвуците от гласовете им, липсващите присъствия, които плашат каракачанките ми. Продължително се взирам в предвечерната здрачина, но не различавам никого. Или нищо. Само успявам да се намокря до гърдите. Нека си лаят гадинките, ще им мине, аз повече няма да слизам при тях! Попивам разлятата ракия от масата. Почиствам разпилените порцеланови парчета от купата, внимателно размахвам метлата да не хвръкне някоя порцеланова люспа към хубавите очи на гостенката ми. Хм, а дали са хубави? Я, да ги видя! Оставям метлата и присядвам до нея.

– Коя си ти? – питам я. – Откъде се взе тук?

– Зорница. Зорница съм. От София. Реших да прекарам малко време по тия места, запалих колата и дойдох, ама затънах в една кал по пътя и реших пешком да се добера до Забърдо.

– Забърдо ли? Че то е на двайсет и пет километра оттук, през три върха в четвъртия. Попаднала си в Петвар – изоставеното село. В него не живеят хора от осемдесет и пета. Само баба ти Адиле – нея са я забравили като са тръгвали. И колко време пешком из хълмищата и долините така?

– Не знам, губи ми се времето. Сякаш повече от половин ден. Тръгнах на петнайсти.

– Е, не мога да ти кажа коя дата сме, на мен също ми се губят – не ги броя хич. И от кого бягаш, невясто? – казвам леко закачливо.

– От тоя, който ме гони! – бързо изстрелва – Но няма да ме догони! Слънцето трудно се стига! А, ти от тук ли си?

Малко съм втрещен, сякаш ни беше подслушвала тая Зорница, докато с баба Адиле я обсъждахме. Но пък откъде накъде ще знае местното наречие и тая поговорка за слънцето, то аз трудно се оправям с езика, та някаква загубена бегълка-софиянка ли? За да се отърся от усещането, че тия двете имат свръхестествени дарби решавам, че е по-добре да й отговоря:

– Не съм тукашен, но станах да съм от тук. Може би четвърта зима. Невян се казвам, от София и аз. Беглец. От ония пораженците.

– Защо? – пита невинно тя.

– Ами защото съм поразен от цивилизацията. Всичко ми втръсна и се пренесох тук – тишина и спокойствие, природа. Човек тук може да твори и да диша с пълни гърди.

– А ти твориш ли?

Нормален човешки разговор. Сякаш нищо не е било. Нищо ли? Не й отговорих на въпроса. Може би по-късно, сега защо да обяснявам неща, които вече не върша, а после ще пита – а защо не ги вършиш? И аз трябва да обяснявам – ами защото четките клеясват, когато липсва вдъхновение. След това наново ще досади – как така няма вдъхновение, нали тишина, спокойствие, природа, дишане с пълни гърди, нали това си търсел? Стига! Повече не ми се занимава. Не сега! Вероятно когато тръгна да я връщам в града може и да й кажа за да няма усложнения, името ми може да й се стори познато ако е посещавала софийски галерии. Вместо да позволя целия тоя въображаем разговор, просто троснато питам:

– И какво си хукнала да бягаш пък точно тъдява, Зорнице? Като те гледам, не си изпаднала от някоя лудница, дрехите ти са нови, а обувките ти не стават дори да слезеш по калдъръма до старата пивница.

Замълчавам в кратка пауза. Зорница също не отговаря. Паузата се получи дълга. Малко като че ли излиза, че се заяждам. Не че искам, но съм отвикнал толкова приказки да изприказвам за толкова кратко време – отдавна не се е случвало. Живи души няма за разговори тук, пък с мъртвите не ми се говори. Все още. Какво като съм избягал от града и хората? Аз избягах от слабите хора, от сенките. Но нали си пожелах точно вчера  „Нека дойдат силни люде, за да не е самотен свършека тоя хубав людски живот!“. Нали така си пожелах? Нали? Тя от силните ли е? А, Бог чувал молитвите ни, казват! Внимавай за какво се молиш и какво си пожелаваш, човече!

Поглеждам отново през рамо прозореца – облаците не се разнасят, стоят си скупчени, счупили краката си от бързия бяг точно над моето село, над моята къща. От търбусите им продължава да се излива проклетият вледеняващ дъжд и знам, че след час – два ще обърне отново на суграшица. В далечината гората започва да губи силуета си, стъмва се прекалено бързо – трябва да донеса още дърва. Тя също се загледа през прозореца. Седейки до нея на леглото усещам лекото й дишане – пеперуда дели на две цветовете си. Издебвам, че не ме гледа и я подушвам – истинска е и мирише на хубаво. Градска жена, готова да стане планинска.

– Гладна ли си? – питам.

Тя кротко се усмихва и леко разтваря козяка, колкото да пробляснат с голота раменете й. С набито око премервам ъгъла им на заобляне – твърде Сезан с малко щрихи от Климт, но при всички положения късната Бел епо̀к. Добрият старомоден импресионизъм. После взема ръката ми в своите две и произнася:

– Благодаря ти!

Смущавам се, става ми тясно. Дръпвам се от ръцете й и се изправям – чайникът вече кипи. Наливам в две чаши чай, поставям на масата буркана с меда, нарязаното сирене, парчето салам и филии хляб. Крия очите си в това, което правя, не поглеждам настрани. Нея не я поглеждам, само чувам, че започва да се движи, свлича наметката си и боса излиза навън. Чисто гола. Чувам, че се намърдва в гумените ми ботуши четирдесет и пети номер. Направо ми призлява! Едвам я оправихме с Адиле, сега къде хукна?

– Къде хукна, жено? – викам след нея – Вън има две големи овчарки, да не се изплашиш!

– Отивам да ти търся нужника, Невяне! – отвръща отдалечаващият й се глас. Стълбите от чардака надолу скърцат. Стъпки на тежки гумени ботуши, в които стъпва моята гола неродена мома. В тях започват да покълват мъжките ми въпроси. Сякаш сред тях дочувам стогодишната закана „Слонцесо никой нема да стигне!“.

––––––––

¹ понта – пневмония

² пукница – ракия