Катерим дълго скалите, може би около два часа. Реката пробива път като бясна котка надолу, дращи вековните мъжки гърди на канарите, засмуква кръвта им и опиянена от нея хуква отново към ниското. Нейният устрем надолу храни устрема ми нагоре. Останалите мъже и двете жени пълзят пред мен, ноктите отдавна са изпочупени, а устите мляскат сухотата диабетично. Аз съм последната, най-непохватната катерачка. Цяло чудо е, че ме накараха да тръгна по екопътеката с тях. Моят пушачески дроб се вълнува непрестанно от кислородната примка на гората и от непосилната мъка на изкачването. Ама ме е яд, на мен си ме е яд, че се навих. И от злоба и завист впивам отново изранени пръсти в равнеца, пробил като божие чудо кремъчните пазухи на скалите. Скубя драките на малините, тъпча преходните пламъци на тревите в процепите, важното е да оцелея до горе. Нали съм една от тях. Щом те могат и аз трябва да мога. Бясна амбиция ме изгаря цял живот, бясна амбиция да покоря невъзможното – щом останалите жени могат да раждат без упойка и аз мога, щом мъжете могат да издържат на стреса, пилотирайки самолети, аз също мога. Майка ми проклинала младините си заради пустия ми инат да противоборствам на невъзможното.             Помня паниката си от водата, а бях едва на две. Ще се учудите, но помня. Всичко помня. Невероятен страх, а морските вълни са страшни, когато нямаш опит и познание, че са солени, че са тежки, мокри и вълнуващи, че могат да те подхвърлят като парцалена кукла, а течението да те завлече навътре като упойваща доктрина както завлича учения. Всичко било възможно, но за детските ми възприятия най-възможна била паниката. На която твърдо съм противостояла. Та съм се хвърлила два пъти подред в най-дълбокото, удавила съм се, а мама после чувала виковете на хората, поглеждала зад рамото си, докато постилала плажната кърпа и виждала двегодишната мръвка да я влекат като дрипа на пясъка. Дишане уста в уста...Не зная какво й е било на майка ми. Тоя мой инат да успея, амбицията ми да превъзмогна страха си и да сторя невъзможното много пъти са ме морили. Не помня колко точно...до днес.             А скалите нагоре не се виждат към края си. Само забелязвам косматите крака с алпинки на Христо пред мен – умишлено е забавил крачка. Тоя пък какво иска. Що не си гледа здравословния начин на живот и не се перчи с мускулите си пред другите катерачи, да ме остави на мира – сама си знам пътя и начина, ако ще и дробовете си да изхрача и ръцете си да счупя, пак при тях ще се изкача накрая.             - Трябваш ми жива, кой ще ме дразни довечера при огъня...- смее се сякаш ме е видял без гащи.             - Действай нагоре и забрави за мене! – пъхтя леко и забърсвам струйките, навирили солени струпеи в очите ми.             - Що не сложи поне някаква кърпа на главата, тука всичко е голо и ще ти пробие мозъка слънцето!             - Ай сиктир, марш натам! Ходи се дуй на останалите мускуляги, кво си ме подхванал тука!             - Как ше те оставя, бе, жена! После кво да казвам на мъжа ти като се върнем, че си се спънала и лекинко си паднала в пропастта? Чакай – ида! – и се посурва надолу като че животът му зависи от това...               ...После бавно реката изнемощява и образува пред очите ми тъмнозелен вир, в който пъстървите застинали като аквамаринови статуетки кротко пасат. Плоските речни камъни са длани, очакващи краката на царкинята и аз слязох от моята каляска. Бавно, водата погълна горещото ми тяло. Десет градуса, почти неподвижна и тежка, като стопен гледчер от дъха на северен исполин. Приятелите ми потеглиха, натоварили леките раници и аз преситена от самотата си изучавам причудливите форми, които образува речното дъно. Бяла креда, черен оникс, съвсем необработен опал, кремък, проблясващ с очите на змия, изпилени до слюда, бледо лилава слюда – ръцете ми потъват в отчаяната бистрота на десетградусовата вода и са красиви. Под повърхността й всичко изглежда изфинено и красиво, заоблено, без черни точки и драконовски целулит. Някак си порфирно, като древна статуя се чувствам. И отново зървам из храсталаците силуетът на Христо.             Полудял като сатир, необръснат, небрежно апостолически, леко Харе-Кришна и тайна татуировка „Морето на живота” между лопатките на гърба. Прекалено млад, за да е умен, прекалено стар за да вярва на тия глупости. Сияен поглед, изпразнил червата си от цивилизацията, наповръщал едно хубаво бащината си къща и никога не стъпил там отново. Възхитителен! Момичето му всеки ден пред нас прави своята йога. Тялото й блести на утринните лъчи, полу-гола, завързала къдравите си коси, така, че да отвори място до фонтанелата, нейната татуировка – нещо неясно между фалически символ и грузинско изречение. Тотално безсрамни двамата като природни твари, несмутими, несмущайеми, всички ние сме насядали около огъня, само те лежейки, прикрили се надве-натри със спалните чували се любят. Адски спонтанно, въздействащо и еретично, дори за мен. Хваща ме яд. Гледам съпруга ми, клекнал до пламъците, върти на импровизираната скара някакво месо. Представям си личинките в него, загнилата раса на животното, произходът му, цялата му еволюционна история, докато стигне до предназначението си да бъде набучено на шиш, а единственото предназначение на моя съпруг е да върти шиша до огъня. А моето предназначение – неизвестното в историята на човешкото падение или обикновена вагина...Уф, не ми се разсъждава повече, адски тегаво ми става. Коя съм аз, застанала като условна хипотенуза между любещата се двойка на три метра вляво от мен и първичния катет-съпруг вдясно препичащ храната ни? Гузно някак.             Пак поглеждам останалите – Чарният Владо с бирата, гърления му смях, невъзмутим и всичко приемащ, малкия Пацо – големия държавен служител с голямата „дръжка” и голямата уста, дебелата Берта и нейния „вуйчо” (така вика на мъжа си), наскоро направила си операция на стомаха, че да отслабне, и останалите човешки тенденции изскочили от мрака като герои на Гогол.             Гората не се чува. Близо бяга реката и влачи нескопосаните си страсти. Прозрачна нощ, децата ни спят из палатките. Съчките пукат в огъня болезнено, а двамата с Христо въртим „коз” помежду си. Отлепям бавно от мястото си и се отправям надолу по хълма, настръхнал като полята с влага гърда. Тревите безшумни накланят тяло под тежестта ми, търкулвам се в малък слог току до водата. Луната нащърбена се мярка между дървесата и единствено сянката си е топнала в тъмните води на реката така, че се образува едно странно видение, сякаш бродя в собствения си сън. Някога сънувах точно това място и точно на това място бухалите бяха направили кризисна интервенция на мъките ми, трептях като змейова невеста до реката, миех косите си и нашепвах магии. Насън. Всичко се е случило някъде тогава. Сега влетях отново в съня си и плувам, дали унесена от ганджата, от мъжките брътвежи край огъня или просто от задявките на речната вода с лунната инвазия, но усещам някой да ме прегръща отзад.             Връхлетя ме скръбта и осъзнаването, че не си струва. Животът ми, начинът, по който харча парите си, целите и целокупната ми стратегия, отношението ми съм себе си...нищо не си струва. Желая завинаги да остана в съня си, макар и незавършена като пренебрегната картина, желая да изстина бавно край водите на Бялата река, потънала някъде в нищото над Калофер...И само споменът за реалност да фигурира в картинката, както и усещането ми за мъжа, внезапно изоставил огъня, поддържан хилядолетия, който вопиющо се нуждае от топлината точно на моето изпоскано тяло, та да прилепне към него, да опари с татуираната си тайна на „Морето на живота” моите лопатки отзад, да усетя дъха му, който само да ми говори с въздушното си течение: „Няма значение нищо, сексът е илюзия, децата ни са упойка за болката, самозаблудите ни са дрога за сетивата, че да се изличи болката от съществуването! Няма любов, нито омраза, няма тайна, няма радост, нито скръб, няма живот, нито смърт, нито страх...нищо няма!”              

Страхотно!
Кога точно си била на това място - Бялата река?
А мистичното състояние също ми е познато....да не би да се познаваме?

Много красив и замислящ постинг.
Поздрави!

Истинско е това преживяване, съвсем истинско...А природата там сякаш изтръгва отвътре ти всичките ти сетива и те кара да надраснеш собствените си чувства и мисли...
Препоръчвам ти да посетиш тази местност!